С ЕРОСА ИДВА ОТГОВОРНОСТТА

автор: Яна Илиева, март 2019

   "...каквито и да са личните ни недъзи, благородството на занаята ни винаги ще се корени в тези два трудно изълними ангажимента: отказът да лъжем за онова, което знаем, и съпротивата срещу потисничеството...“  (1) 

[1]. Албер Камю, „Манифест на журналистиката. Речи в Швеция“, издание на Сиела и Френски институт, София, 2013г. 
[2]. Марк Лила, „Безотговорният разум. Интелектуалците и политиката“, ИК Колибри, 2019г.

[3]. Дейвид Хюм, „Политически есета“, изд. Сиела, София 2014г.

[4]. Марк Лила, „Безотговорният разум“, (стр. 153)

[5]. Лион Фойхтвангер, „Успех. Три години от историята на една провинция“, изд. Народна култура, София, 1978г.

[6]. Томас Ман, „Есета“, том IV, “Внимание, Европа“ 1933-1938, изд. Прозорец  

    възможно ли е високообразованите представители на едно общество, които носят емблемата на елитарната култура в своето време и в десетилетията напред, да попаднат в капана на страстта, нагона, вкуса към властта, влеченията на ероса, религиозните заблуди или илюзии за контрол, и да поставят таланта си в служба на политически идеи, които отвеждат социума до ръба на бездната?
„Безотговорният разум“ на американския изследовател Марк Лила, в превод на Стоян Гяуров, се вглежда от този ъгъл в концептите на някои от интелектуалците от 20-ти век, които имат подчертано влияние в културната история и чиито пристрастия и идеи се заиграват опасно с принципите на хуманизма. (2) Под лупата на Марк Лила са в компилиран вид /учения и неговата личност/ Хайдегер, Бенямин, Дерида, Фуко, Кожев и Карл Шмит. Възвеличеният им принос, с който сме навикнали, в тази студия е поставен върху силно нагорещена критична плоскост и е осмислен в контекста на последствията му за общата съдба, но и предлага любопитен отговор на стария въпрос - как философът попада под съблазънта на тираничното.

Принадлежността на философа Мартин Хайдер към националсоциалистическата идея е отдавна известно. Съвременниците му Карл Ясперс и Хана Арент трудно проумяват тази дихотомия, обяснявайки я с „нечиста душа“ на своя събрат и като проявление на същата страст, която движи и научния му подем. Показан ни е един Хайдегер, тотално превзет от човешките си слабости, „мегаломания“ и „отчаяние“ (по Ясперс), но чиято философска мисъл владее академичния свят в навечерието на най-разрушителната война, докато самият той като човек се срива до приспособленчеството, кариеризма и предателството дори, без това да нащърби ореола на философската му школа. Тя е част от високата култура и днес, докато службата при нацистите се споменава по-скоро като любопитен факт. Марк Лила тръгва по следите на това превращение, изследвайки от къде извира природата на гения и природата на мерзавеца и как те съжителстват в един и същи човек.

Лила се занимава и с друг всеотдаен адвокат на нацисткия режим – антисемита и антилиберала Карл Шмит, който обявява акциите на Хитлер за „върховно правосъдие“. В редиците на топ интелектуалците по онова време, той е влиятелен и препрочитан в левичарските кръгове чак до 80-те години. Шмит смята демократичните общества за слаби във вземането на радикални решения, склонни към безкрайни дискусии и консуматорски настроени. Това звучи ли познато през 2019 година? С любимите му тези за суверинитета и национализма, шмитизмът е интелектуална мода в средата на 20-ти век. Днес бих го определила като масовия наратив. За Марк Лила политическите чудовища в ума на Шмит се хранят с теология и властовия модел на католическата църква, а на метафизично ниво извират от сляпата вяра в неоспоримата божествена истина. Агресията е в хорската природа; така е устроен божият свят. Следователно - бий враговете си, гласи простата му формула.  

А къде се крият демоните на Мишел Фуко? Мислителят, който опознава в най-голяма дълбочина природата на властта, надзора и наказанието? Апологет на „красотата“ в идеята на Джеръми Бентам за паноптикума като идеалната формула на затвора и парадигма за съвършения Голям брат (Антологията “Власт“). Лила ги открива в бездната между границите, които обществото поставя и собствения му нагон; в обцесията му по екстремни изживявания. Опасното за Лила е склонността на Фуко към проектиране на идеи със спекулативен морал върху реално работеща политическа плоскост, без да се носи истинска отговорност за последствията в живия живот.

Какво им става на модерните философи?

В миналото ли е останал амбициозният и възвишен дух на на пред- и просвещенските мислите, които стъпиха върху Античността и изградиха политическия постамент, идеите за социалната организация, и държавността в пострелигиозните общества, отстоявайки общочовешкото и неговото благо /от Макиавели и Т. Хобс, през Лок и Русо/? После Клемасо, Фихте и Дейвид Хюм (18-ти век) и „новата му наука за човешката природа“, тезите за гражданската свобода, договора между тълпата и властта и политическите измерения на човешката природа (3). Или И. Кант с разбирането му за духа на космополитизма в изпреварващите времето идеи за общо гражданско правово общество („гражданския съюз“), който търси да надмогне вродения антагонизъм между човеците в името на съвършеното държавно устройство. (“Идеята за една всеобща история от световно-гражданска гледна точка“, 1784г.)
Може би те успяват хладнокръвно да очертаят политическия етос с понятията на философията, оставайки „непорочни и умерени“; сублимирайки еротичния си нагон, за да извлекат по-голяма полза за своята наука, ако влезем в съждението на Лила и ако разбира се поемем известен риск от опростенческо звучене. /Или ако шеговито си представим г-н Кант, пословичен в Кьонингсберг със своите стриктни ежедневни навици, по които може да се сверява градския часовник, спрямо безразсъдното пребиваване на Фуко в хомосредите на Париж./
.

Познанието е страст. А с ероса идва и отговорността, казва Лила в една от главите на „Безотговорният разум“, извличайки тази релация от античните автори, които първи установяват конвергенцията между политиката, общественото устройство и философското съждение, но в полза на хумаността и в служба на разума. Модерното време обаче е релативно в понятията си и всепозволяващо в морала си, а това внася вълнови смущения в духа на мислителите му. Опорочава ги, прави ги подвластни на тиранията вътре в тях, следователно - потенциално опасни. Или казано с думите на Лила, „...съществуващите в модерното общество разграничения – между закон и престъпление, здраве и лудост, ред и безредие, естествено и перверзно – плюс /не толкова експлицитно/ морална критика на тези разграничения като произволни и съмнителни.“ (4)

Върна ли се някой успешно от Сиракуза?

В опасната първа половина на 20-ти век, мрачно време на настъпващи диктатури, каква роля изиграват интелектуалците? Има ли сред тях разпознали вярно заплахата за хуманизма и посочили опасността; такива, които са живели времето си с широко отворени очи, докато масите и част от техни високообразовани събратя са падали в капана на подмененото мислене или на собствените си бесове? Онова, което по-късно Камю ще нарече „да си въвлечен“, в смисъл ангажиран към съдбата на обществото си. Има, разбира се. Случва се в полето на литературата /и не само/, дори и да не става дума все за заглавия с художественост от най-висок порядък. Артур Кьостлер пише романа „Мрак по пладне“ през 40-те като разказ за краха на интелектуалния разум. Лион Фойхтвангер и неговия „Успех“, който при все слабостите на стила си, обяснява генезиса на мракобесието, започнало с отстъпление от спрадливостта и човечността по отношение на един единствен човек; скоро заляло хиляди с настъпващия националсоциализъм. (5) Книгите на Фойхтвангер са горени, самият той напуска Германия в последния момент. На руска територия е романът „Майсторът и Маргарита“ на Булгаков, със същата тревога, имплантирана във фантазна фабула. И проницателният есеистичен вопъл на Томас Ман. Онова „братко Хитлер“, с което се обръща към фюрера в наивен опит да призове за последно съвестта на художника в него /следователно твореца, брата, човеколюбеца/, снишила се в дълбините на мрачната душа на диктатора. (6) Томас Ман е лишен от немско гражданство и принуден да напусне родината си с възхода на кафевите ризи. В известен смисъл, той също прави своето неуспешно връщане от Сиракуза, ако взаимстваме израза, който Лила използва като символ на провалилия се мъдрец, в опита му да вразуми тирана и да предотврати катастрофите, които носи със себе си. Има разбира се и много други примери в хуманитаристиката изобщо, но нито една художествена или концептуална работа не е била достатъчно силна, за да възпре Европа, политнала към пропастта. 

И все пак – в релацията култура/политика като че ли има скрит механизъм, който неумолимо щраква. Тъй като сновният критерий, който определя как ще премине през времето всеки значим интелектуален продукт, винаги в същността си е чисто политически и опира до битките, които интелектуалецът си избира и в кой спектър на любовта и ероса се намира душата му - в този на тирана или този на философа. 

Албер Камю
Реч при връчването на Нобеловите награди,
Швеция, декември 1957г.

Книгата "Безотгворният разум" от Марк Лила