автор: Яна Илиева, август 2018

РАЗГОВОР С МИНАЛОТО В СЕГАШНО ВРЕМЕ

Какво още ни казва книгата „Досието“ на Тимъти Гартън Аш за времето на пред-обединена Европа

Some Alt Text

“Хитлер е най-добрият експортен продукт на Германия, но Щази също е претендент за първото място.

Това заявява Гартън Аш в книгата си, цитирайки и друг критик. В представите на света, ГДР е Щази, твърди той. Едва ли има по-опитна нация в обработката и каталогизирането на национална вина от германската. Събитията напомнят периода на денацификацята след 1949-та година с масираното изобличаване и преследване на нацистите във всички обществени слоеве в следвоенна Германия. В началото на 90-те този процес се възпроизвежда отново, но срещу служителите на Държавна сигурност и сътрудниците на Щази, от всички нива на системата и дори извън нея. Разкритите осведомители са публично стигматизирани и са обречени на трудна ресоциализация; има процеси, разбити съдби, уволнения, дори самоубийства. Лустрацията се състои с немска бюрократична педантичност и методичност. Тя хвърля децата на довоенното поколение за втори път в ада на тежката морална вина, преживяна от тези, които са следили и донасяли за собствения си народ, но и от самите следени, чиито човешки права са брутално прегазени в тяхната страна, от техните другари, колеги, съпрузи, сътрудници и т.н.

 

Състои се втора национална катастрофа на етиката за половината от немското общество в рамките на един век. И това е интересен аспект от ранните години на обединена Германия, върху който книгата “Досието” хвърля светлина и който е важен, когато мислим за Европейския съюз днес, мястото на водещите европейски нации в него и пътя, който им се е наложило да извървят. Вините на бащите и прокълнатото поколение на децата. Интересен е и защото го съпоставяме със сходни процеси у нас, където лустрация изобщо не се състоя, още по-малко с такива последици и в такъв мащаб. България научи, че има досие и както Гоголевия Манилов, започна да го чете, но за двайсет и девет години прелистване, стигна само до 14-та страница.

 

Прелиствайки цялата документация на своето минало, Гартън Аш ни дава възможност да прозрем още нещо важно - репресивният апарат в тоталитарна ГДР в реалния му мащаб и в дълбоката му същина. Платките, кабелите, чиповете и кондензаторчетата на адската машина. Ужасно много се оказват въвлечените в нея. "Ако приемем по едно свързано лице за всеки, излиза един на двайсет и петима, пряко свързан със службите", казва Гартън Аш и цитира тогавашния министър на Държавната сигурност на Източна Германия, който заявява в свое интервю, че резултатите, постигнати в неговото министерство, биха били немислими „без подкрепата на гражданите на нашата родина".

 

Този механизъм е общ и жизнено важен за всички тоталитарни режими през 20-ти век (с най-брутална изява в Русия от годините на Големия терор). В кода за оцеляване на всяка авторитарна власт е програмирана способността и да се инфилтрира на тъканно ниво в обществения организъм чрез различни механизми – от идеологията до насадения страх, като има опасния талант да превръща обикновения гражданин в червена кръвна клетка, подчинена чрез насилие и мобилизирана за борба с всички средства срещу идеологическо-политически патогени, което в едно общество неминуемо изправя човек срещу човека.

 

Когато се говори за големите диктатури през 20-ти век, до степен на митологема се преповтаря и преувеличава основната роля на Вожда или Партията като един монолитен, свръх овластен супер субект. Книгата “Досието” разпада този субект до последните му поднива и ние виждаме, че това не са само злокобните исполини Хонекер, Брежнев или Живков и техните всесилни ЦК, а е нещо много по-обезпокоително. Мравуняк от обикновени хорица. Стотици хиляди граждани, засмукани в гигантския репресивен механизъм, превърнали се в морална опозиция на личните си човешки права, които са живели живот на зъбно колелце в абсурден, параноичен спектакъл на борба срещу въображаеми врагове. Зигмунд Бауман(3) определя това с термина “обществения характер на злото”, което се проявява в социалното взаимодействие, а не толкова в личния характер на отделния човек и обяснява как един сам по себе си порядъчен и добронамерен индивид може да се окаже съучастник в антихуманно дело.

 

Механиката на въвличането също е обект на този текст. Какво може да мотивира един обикновен човек да участва против волята си или обратно - напълно съзнателно? "Парадоксът Щауфенберг - Шпеер", така назовава Гартън Аш тежката дилема между опълчването и примирението със системата? Моралът на господарите и морала на робите в Ницшеанския смисъл. Винаги има мотиви, аргументи и убеждения. Индивидуалното им многообразие или пък типизираната им повтаряемост сглобяват общия пъзел, в който личната съдба започва да придобива смисъл, когато я погледнем на фона на цялото общество, в конкретното историческо време. 

 

В “Досието” ще прочетем за останалото без бащите си следвоенно изгубено и объркано поколение, което намира цел и кауза да продължи напред чрез идеологическа борба. Поколението на 68-ма година в Източна Германия се оказа много благодатна почва за вербуване на агенти, твърди Гартън Аш и дава аргументи за това. Част от сътрудничилите на тайната полиция са хората, които преследват достъпа до малките пролуки в стагниращия режим и приемат да доносничат срещу позволение да пътуват на Запад. Хора, жертви на груб шантаж или най-обикновен тормоз от Щази, приклещени в ъгъла, заради допусната грешка - изтървана критична реплика в компания или пък изневяра. Онези, които гонят кариерен напредък, поблазнени са от идеята една високо овластена структура да проправя лесно пътя им в живота. Примамените от тръпката на играта, тайната и шпионажа, които са преминали границата на приключението и са нагазили във воайорството и вече с апетит упражняват властта си над другите. Обикновените идеалисти, убедени в комунистическата идея, тези, които са вярвали в нея като единствено правилната; жертви на омагьосана от пропагандата реалност, защото никога не са познавали в съзнателния си живот нещо друго. "Всички адски се бояха от тях", разказва една от сътрудничките при срещата си Гартън Аш, подчертавайки страха, чрез който Режимът впримчва душите. Да не забравяме страха, защото той най-често е Мегамотивът.

 

Такива аргументи са прозвучавали и тук и това прави книгата “Досието“ толкова понятна на български език, въпреки, че е писана от човек, който е прекарал само около година от живота си на територията на тоталитарни държави, преди да се завърне сред добре подрязаните храсти на Лондон. Изясняването на причините, отговорите на въпроса “Защо?”, в едно отдалечено и по-честно време, може да сглоби някаква цялостна социо-политическа картина. Но в същото време, когато човек стигне до финала на текста, е безсилен да ги обяви за нелогични, да ги отрече като възможни, да откаже да ги проумее или да се закълне, че на него самия са му чужди. И в това е целият драматизъм - този род причини са част от човешката същност. Изучаването на историята и опазването на паметта могат да предотвратят рецидиви на симптомите, но пълно излекуване е невъзможно. “Човешката история е дълга последователност от синоними на една и съща дума. Да и се противоречи е дълг”, би възразил изключителният поет Рьоне Шар.  

 

Колко лесно човек попада в лапите на една античовешка Система, колко прилежно и с чиста съвест е способен да и служи. Как подобен режим поставя човечето от модерния 20-ти век под гигантската преса на старата Фаустовска дилема. И колко хора са сигурни, че ще имат куража да не подпишат сделката с Мефистофел? Каква цена плаща този, който откаже? Ето нова серия въпроси, които личната история на един британец с досие по време на Студената война слага на масата.

 

Кой как гледа на нещата в параноичния свят? 

Тимъти Гартън Аш pазбира от служител на британското разузнаване, че има досие и при Службите на собствената си страна, и споделя, че в студентските му години са правили опит да го привлекат, но той е отказал. “Създателите на секретни досиета виждат нещата в по-особена светлина. Аз никога в съзнателния си живот не съм “сътрудничил” на MI6, но ето сега ми казват, че точно в тази категория съм включен”. Британското разузнаване. Това е третият субект на разговора в “Досието” –  Службите в една демократична западна страна, които, макар и подчиняващи се на други правила и методи, също имат своите архиви, които не се унищожават, но и не се разсекретяват като междувременно са на разположение за т.нар. в книгата процедура по “отрицателно обследване”. Принципите на Голямата игра на взаимно дебнене, макар и лишени от източната бруталност и безправие, се ползват и от либералните демокрации като елемент на националната сигурност.  

 

Как звучи всичко това днес? 

“Досието” на Тимъти Гартън Аш е ценен текст и поради още една причина. В него, след руините на доносническо мракобесие и след произнесената морална присъда от самите германци и от останалия свят, още има острови от архипелага, наречен “Липса на разкаяние”, в които се изповядва носталгия по тоталитарното минало. Някои бивши служители на службите поддържат контакти и съпреживяват „старите времена“, чувстват се оставени сами за себе си в „несигурното“ демократично време. Островите на непризната вина на бившия полицейски апарат съществуват паралелно с други изтласкани в страни топоси - тези на неонацистите, за които Гартън Аш също споменава в книгата си. Предвид колко малко години са минали, някакви си три десетилетия от края на Студената война, подобни настроения могат да изглеждат закономерни.

 

Книгата на Тимъти Гартън Аш се появи в книжното ни пространство в наистина интересен момент. В учебната програма за средна степен се готви изучаването на периода след 1944г. През 2018 година имаше по-масови от всякога чествания на паметта на жертвите на комунистическия режим. Излезе от печат “Концлагерът Белене” на Борислав Скочев, мащабен труд с много факти за репресивната система и нейните жертви, а преди това един също толкова любопитен текст на Илия Троянов – „Власт и съпротива“, номиниран за най-добър немскоезичен роман за 2015г. На прага на 30-те си години, преходът е все по-смел, по-обстоен, по-задълбочен и по-решителен в говоренето за близкото си минало.

 

В този контекст е преведена и издадена книгата на Гартън Аш. Един правдиво и несложно написан текст, който би могъл да намери ценния си прочит сред поколението Y, родено приблизително в периода, когато приключва опасният танц на студента от Оксфрд с репресивната система и от поколението Z, което вече си има обширни “досиета” във Фейсбук. 

 

Защото книгите са за това - да разказват за важни процеси от миналото, които не бива да бъдат напълно оставени на забравата, както съветваше Чърчил, макар и в един друг смисъл. “Ние не сме по-мъдри от европейците, които са виждали как демокрацията отстъпва пред фашизма, нацизма или комунизма през XX в. Нашето предимство е, че можем да се учим от техния опит”, пише големият познавач на тоталитарните режими в Европа, професорът историк от Йейл Тимъти Снайдър, в своя синтез на основните методи, с които съвремието ни трябва да опазва хуманността си, за да не забрави, че тя не е експлицитна даденост. (4)

 

Колко тънки могат да бъдат границите, колко бързо можем да се превърнем в жертва. Колко крехък може да бъде светът ни. Как е възможно на една и съща територия да се развие, както големият европейски хуманизъм, така и стагниращият му духовен антипод, както се случва в Германия. Колко много може да зависи съдбата на цели поколения от едно нищожно от гледна точка на историята дванайсет годишно националсоциалистическо управление с агресивна и античовешка политика и как то оставя отпечатък не само върху собствения си народ, но и върху други нации за десетилетия напред. Колко може да зависи съдбата на отделния човек от волята и действията на другите. Заради всички тези въпроси, текст като “Досието” и личността на неговия автор са нещо като влъхвите на паметта, които периодично човек трябва да допуска в добре уредения си дом и да ги изслушва с разума и сърцето си, докато се още контролира своя най-добър от всички възможни светове**.

 

(1) Тимъти Гартън Аш, “Досието. Една лична история”, издателство ФАМА 2012 г.

(2) Франсис Фукуяма, „Краят на историята и последният човек“, 1992 г.

  noblesse oblige - (от френски "благородството задължава")

(3) Зигмунд Бауман, “Модерност и Холокост”, ИК “ЛИК”, 2002г.

(4) Тимъти Снайдър, “За Тиранията. Двадeсет урока от XX век”, Обсидан, 2017г.

** "най-добрият от всички възможни светове" - Теза на немския енциклопедичен учен Готфрид Лайбниц, развита в неговото есе върху модалната природа на реалността. 

  Наскоро излезе българският превод на “Досието. Една лична история” от Тимъти Гартън Аш (1). Темата за досиетата на сътрудниците на Държавна сигурност е реално преживяна история за стотици в целия бивш Съветски блок. Какво може да добави към тази толкова източноевропейска тема един британски историк и писател, Оксфордски преподавател като Гартън Аш? Отговорът е в заглавието. Добавя своята лична история за времето на Студената война - най-голямото политическо противопоставяне през 20-ти век, на което теоретиците сложиха финална точка, въпреки че не е сигурно дали самата история го е сторила.

 

Нашето общество има опит с досиетата на комунистическото си минало от 1997-ма година насам. Разсекретяването на архивите на Държавна сигурност от времето на комунистическа България не се случи напълно и безапелационно. Протече на части, но още първите огласени факти предизвикаха не малък обществен шок, когато станаха публични имената на известни журналисти, общественици, политици, университетски преподаватели, прависти, учени, интелектуалци и други фигури, които са сътрудничили на Службите в различни качества. Със следващата вълна разсекретяване проверките засегнаха по-широк кръг от хора, списъците набъбнаха и се публикуваха в Интернет. Те показаха една идея по-достоверно реалния мащаб на адското вербуване на души в недалечното ни минало.

 

Стана ясно, че завиден процент от бившите сътрудници на ДС са част от тези, които мислим днес като елита на страната. И те са именно това - високо образованите, достигналите обществено положение и статус. Можем лесно да занулим личните им постижения с днешна дата. Вече известното изглежда достатъчно, за да поставим позициите им под въпрос като резултат от нечестно състезание. Само този проблем - за автентичността на елитите ни, провокира още цяла серия дилеми, които нямат генерализиран отговор. Изглежда верни могат да бъдат само фактите и оценките на ниво конкретен човек. Това прави и Гартън Аш в своята книга. Разказва за времето на противоборство между две световни политически системи, за сложни обществени, личностни и морални казуси. Прави го от свое име като своеобразна “жертва”, съвременник и наблюдател на един репресивен режим, но в паралел с разказите и на “палачите”. Винаги от първо лице. Ако човек си дава сметка за многослойната тъкан на проблема, би се изкушил да очаква от “Досието” отговори тук и сега на много деликатни въпроси. Отговори има, въпросите са още повече. Но книгата дължи вниманието към себе си на приноса, който има в изясняването на фини нива от събитията през времето на Студената война, документирайки позициите на участниците в тях. Питам се, кой може да е подходът към истината, който гарантира по-висок процент достоверност от този?

 

Събитията от преди повече от три десетилетия

Тимъти Гартън Аш е на 23 години, студент в Оксфорд, когато заминава за Западна Германия през 1978-ма, а година по-късно преминава в комунистическа ГДР, за да работи върху дисертацията си за Хитлеристкия период. Живее в двете Германии и става свидетел на създаващата се със страхотна енергия за промяна “Солидарност” в Полша. Оценката му за този период, базирана на преки наблюдения върху обществените нагласи в две държави от Варшавския договор, е безкрайно любопитна, особено наблюдавайки настоящата Полша на Моравецки и Германия на Меркел.

 

По-късно Германия е обединена, Студената война официално е приключила, Източният блок е поел по демократичен път и краят на историята (2) е настъпил. Със закон от 1991г. Германия осигурява достъп до досиетата на Министерството на държавната сигурност на бившата ГДР, познато като Щази. Гартън Аш отново е в Берлин, в Управление “Гаук”, за да прочете досието си и да изследва обстоятелствата, свързани с него. Как третират немските служби чужденците от страните на вражеския лагер и по-специално един британски гражданин, “член на буржоазната интелигенция и човек с либерално-демократични възгледи"? Подозират го в шпионаж, разбира се, и го наблюдават с повишено внимание. Офицер от Щази го е водил на отчет, събирайки 350 страници преписка. Британският паспорт на Гартън Аш сам по себе си е повод за следене, но е и портал към изхода. За гражданите на репресивна Германия по онова време обаче шлюзовете се затворени, а дори и най-безобидните контакти с чужденец крият рискове. Доколкото матрицата на държавното управление от съветски тип е универсална за целия Източен блок, най-вече по отношение на функционирането на Службите, този разказ сигурно ще наложи паралели и с тукашната действителност.

 

Документи, лични записки и срещи със стари познайници

“Досието” е интересен текст, съставен от възможно най-подходящата комбинация по отношение на авторска експертиза – писан е от историк и изследовател, който практикува и като журналист. А още по-ценен го прави автодокументалният ракурс, защото Тимъти Гартън Аш разказва лична история, работи със собствените си преживявания и “опит на терен”, чете и цитира личното си досие и дневника си, който е водил по онова време. Той е съвременник и пряк участник в събитията, към които се връща като изследовател. Познава лично събеседниците си и се среща face-to-face с останалите участници в тези събития. “Жертвата”, потърпевшият е персонално той, макар и да не е сам в тази си роля, а noblesse oblige* за журналиста повелява присъствието и на другата гледна точка.

 

Гартън Аш издирва и се среща с всички информатори, които са донасяли на Щази за него и представя позициите им, допълнени от неговата персонална оценка за казаното и за тях самите. Прави още по-задълбочена крачка като достига до част от ръководните кадри в тогавашното източногерманско Министерство на държавната сигурност, които са направлявали работата на системата на топ ниво. И накрая прибавя още една позиция - тази на Британското разузнаване, като субект от противоположната страна на политическата Желязна завеса. “Досието” събира в един честен разговор всички - “жертвите” и “палачите”, идеолозите им и техните врагове.