Some Alt Text

ФУКУЯМА РЕДОМ ДО ПИКЕТИ

автор: Яна Илиева, март 2019

Как се преживява криза на идентичност и криза на неравенство

   "Какво да се прави?“ Това е заглавието на последната глава в най-новата книга на Франсис Фукуяма, преведена на български. [1] В рамките на година, Фукуяма е вторият автор от висок ранг, който виждам готов да сподели визия за изход. Първият бе Тома Пикети, който написа своя фундаментален труд „Капиталът“ [2] и също отдели последните му глави на възможните решения. В историята на идеите Фукуяма стана знаково име след излизането на прочутата му работа „Краят на историята и последният човек“ (1992), в която възвести победата на либералния модел след края на Студената война. И понеже днес има все повече яснота, че победа няма, има преобразувание, в една от главите на новата си книга „Идентичност“, Фукуяма влиза в обяснителен режим, изяснявайки не особено убедително, че тезата му е в Хегелиански смисъл и не е разбрана правилно.

 

При все това, Фукуяма се нагърбва с отговор на въпроса как днес, притиснатите в ъгъла либерални западни общества могат да се справят с множащите се предизвикателства, които според него в основата си произтичат от кризи в идентичността, битката за признание и политиката на гнева. Прави му чест, че споделя в стегнат и аргументиран формат своята „рецепта“ като не пренебрегва дългия низ от аргументи, които съставят тялото на най-новия му теоретичен труд. Фукуяма не говори за нищо, което вече не е било казано и проанализирано в публичното пространство. Тезите му са в синхрон с това, което вече сме чули и прочели от наблюдатели и журналисти, които от дълго време са идентифцирали различията в обществата на макро ниво /по оста Европа на Севера и Юга/, както и вътре в самите нации – микрообществата, затворените общности, кризата на идентичност в районите с мултикултурно население, множащите се, силно фрагментирани групи, настояващи за права, които все повече губят чуваемост помежду си, и другите главоболия на глобализацията. Но Фукуяма си дава труда да положи тези вече изяснени феномени в теоретичния им и исторически контекст, и да проследи откъде извират те назад във времето, стигайки чак до Платоновата „Държава“, и как се деформират, за да ги преживяваме в днешния им вид. А не е ли именно това една от задачите на интелектуалците – да подреждат понятията на общото ни съществуване в правдив ред, помагайки ни да видим ясно цялата картина? 

 

Е, какво да се прави?
Най-общо Фукуяма акцентира върху по-смислените и даващи резултат форми на общностно приобщаване, които градят нов вид гражданско самосъзнание в глобалния свят, базирано на общо национално кредо – разказ за идеи и ценности, които се споделят от всички като граждани, независимо от произхода им. Говори за повече обединеност, по-малко фрагментираност. Използва термина „национална служба“ в смисъл на приобщаване към обща цел и добродетели, които правят от едно население сбор от граждани с права и задължения, и отрежда голяма роля на целенасочената държавна политика, която да инженерне всичко това; не само в САЩ, но и на европейско ниво /споменава „бъдеща паневропейска идентичност“/. В началото споменах Пикети и то не случайно. Защото ако Фукуяма се опитва да допринесе за изясняването на ситуацията на социо-културно и политическо ниво, Тома Пикети прави същия опит, но в сферата на икономическия и стопански живот на развития свят, като този път много по-задълбочено и амбициозно издърпва лентата до 18-ти век и анализира под лупа процесите, които правят благосъстоятелните нации това, което са и то не само като макроикономически, но като политически субекти. Защо? Защото Пикети се фокусира върху динамиката на възникналите неравенства, диспропорциите в благосъстоянията между нациите и вътре в тях и все по-растящата пропаст между малка каста, свръхконцентрирала капитали и всички останали, които се задоволяват с трохите. Смята тези неравенства за основен проблем днес.

Той е технократски убеден, че не може да се анализира коректно настоящето и да се говори за бъдещето, ако не са ясни фактите и първопричините. И в резултат имаме една корпулентна, постмодерна версия на „Капитала“, в която има много диаграми и факти от сериозно, многогодишно изследване на Пикети. Целта му е да сложи обективните данни на масата, преди да обобщи визия за възможно бъдеще в света на демократичните пазарни икономики. А визията му се осланя на една ключова чисто икономическа мярка /не без политическо въздействие, разбира се/, която самият той нарича „полезната утопия“ и се отнася до идеята за установяване на световен данък върху капитала. Пикети, също като Фукуяма, не казва „светът на laissez-faire е болен, да го изгорим и построим наново“, а прави усилие да предложи формула за оздравяване. За него проблемът с огромните капитални дисбаланси може да се стабилизира с икономическите мерки за глобално облагане. И смята, че по този начин развитият свят ще запази постигнатото до момента с икономическата си отвореност и глобализацията /достъпните пазари и свободата на движение/, но ще има по-ефикасна регулация и справедливо разпределение между страните, и вътре в тях.

Влиза в детайли как може подобна идея ефективно да сработи. И макар че говори много и за социалната държава, той не смята световният данък върху капитала за източник на финансирането и. /Като в Шеруудската гора – да вземем от богатите и да дадем на бедните/. Възприема го като механизъм за регулиране на капитализма, който ще извади на светло активите в международен мащаб – колко са те и кой ги притежава, и ще предотврати бъдеща имплозия, предизвикана от свръх неравномерно натрупване и разпределение на капиталите, в които има извънмерен луфт между бедни и богати, излизащ извън контрол, прагматична логика и в крайна сметка - от полезност за самите общества.

 

С тези си приноси, Фукуяма и Пикети са интересен тандем. Дори и идеите им да се окажат неустойчиви във времето, то самото им наличие в настоящия контекст е повод да им бъде обърнато внимание, защото са добър пример за интелектуално визионерство, което прави опит да проектира решения спрямо жива, динамична и сило проблемна среда.

[1].  Франсис Фукуяма, „Идентичност. Борбата за признание и политиката на гнева“, изд. „Изток-Запад“, 2019
[2]. Тома Пикети, „Капиталът XXI век“, изд. „Изток-Запад“, 2018