В. Методиев не си позволява чести и пространни аналогии с днешното време, въпреки че те не липсват съвсем, но определено книгата му усилено диалогизира с 21-ви век чрез темата си и самия си замисъл. Ще завърша с думите на автора, които са добро обяснение за смисъла през 2019-та да се чете за събитията от края на 19-ти век:

„...историческият пример, включително от близкото време, дава кураж. За това обаче се изисква памет и най-вече онова чувство, което бих нарекъл историзъм: знание за случилото се, когато добродетелните неща показват възможностите. Липсата на тази информация и за близкото, и за далечното минало дава пълна победа на унинието и малодушието. Ето още един отговор, който има актуално значение: ако нямаш представа за собствените си успехи като модерно общество и оставаш в плен на спекулациите със собственото ти минало, със сигурност се обричаш на неуспех в своето време.“

 

Some Alt Text

КОРЕНИТЕ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ДОБРОДЕТЕЛ

 

автор: Яна Илиева, септември 2019

„Един много добър човек. Константин Стоилов и политическата добродетел“, проф. д-р Веселин Методиев, Изд. Нов Български университет, 2019г.

     Съвсем скоро излезе книгата на Веселин Методиев „Един много добър човек“ - историческа студия, посветена на личността на Константин Стоилов (1853 – 1901) и ролята му в политическия живот на модерната българска държава в първите десетилетия след Освобождението. Бих я нарекла морализаторска книга, в най-положителния смисъл. Биографична също, заради ексклузивния фокус върху живота и делото на Стоилов, която, поради гледната си точка към събитията, носи и известен будителски заряд. Академичната стилистика и типичната дълбочина на историческото изследване с обичайните препратки, позовавания, научен контекст и методология са оставени встрани, и то е само от полза за прочита. Вместо това има достъпен език и ясно очертана теза; много силен акцент върху личността на К. Стоилов като човек и политик. Всъщност, един от първите български професионални политици. Историческият бекграунд разбира се е налице, но авторът не се увлича в описание на времето и епохата, и не се отдалечава от близкия план, в който разглежда личността на този „строител на съвременна България“ (по С. Радев). 

Какво ни дава неговият портрет? Преди всичко друго, Веселин Методиев опитва и успява да систематизира основните съставки, от които е замесен почтеният човек. Ние всички имаме принципна идея какъв е той, но широката дефиниция как се изгражда, как просъществува, как действа в житейския си път и как се самоотстоява личността с качества е забележителна в лицето на този българин, родом от Пловдив. Основател на партия, народен представител, министър, политически съветник на монарха и накрая министър-председател на България. Странно е да се чете за това в днешна България, в която има поне две зрели поколения, които никога не са виждали личност, еталон за висока нравственост, на върха на държавата си.

„Един много добър човек“ се опира на малко извори и основно се позовава на дневника на Константин Стоилов, речите му и спомените на съвременици. Разказът за семейството и средата на малкия Костаки е логичното начало, защото там се полагат темелите на човека Стоилов. Възпитанието, семейните ценности, християнското начало. Респектът от хорското мнение и респектът от Бога, както ще го дефинира и авторът. После следва обучение в най-доброто място на Балканите – Робърт колеж и след това изключително престижното за времето си висше юридическо образование в Хайделберг, и досега с водещи европейски академични умове. Там пък се изковава професионализмът на модерния политик, възпитан в демократични, просвещенски ценности и то във време, когато на пръсти у нас се броят тези, които имат представа от това. И така - комбинацията между здравия еснафски български корен и европейската закалка са комплектът качества, които правят от един човек строител на държава, който отстоява основни приципи като разделение на властите, авторитетност на институциите и върховенство на закона. При това забележете – във времена, в които нито понятието за гражданин /в демократичния смисъл/, нито понятието за поданик /в монархически смисъл/ са достатъчно стабилни и зрели у българите. Единственото безспорно в сърцата им е нещо, което се нарича „възрожденска любов към отечеството“. 

Наистина важен екстракт, извлечен от времената на Царство България. На прага на своята държавност сме разполагали с уникални личности, които са вложили висока нравственост, лични качества, сила на характера и талант в името на страната си. Редно бе това да се напомни, да се каже стегнато, с ясен език, с наличен, но премерен патос, прицелено, както го прави биографично-историографската студия на В. Методиев, посветена, забележете, персонално на един премиер и идейно - на корените на политическата добродетел като представа за безкористното служене на обществото. Тези времена не са леки – държавността ни се изгражда трудно и от нулата - при липса на подготвени хора, няма образована политическа класа, няма потомствена аристокрация, монархически и военен елит. Отвън проникват идеите за либерализма и консерватизма и неизбежно търпят своята побългарена модификация (самият Стоилов е основател на консервативната Народна партия). В онези времена в България има серия брутални убийства на висши политици (Хр. Белчев, Стамболов, после Стамболийски) и политически атентати (Църквата „Св.Неделя“ от 1925г.). Държава се ражда както и самият човек – с болка и кръв. Личности като К. Стоилов обаче са част от доброто ни историческо наследство, които във времена като днешните припомнят на забравилите кой е истинският образ на обществения лидер.

Употребих думата будителска за „Един много добър човек“, поради две причини. Първо заради публичния контекст на появата и. Всеки ден виждаме поредната обществена фигура с оперирана по рождение лична доблест и това ни запраща в деморализиращите плитчини на националните ни особености, от които сякаш измъкване няма. И второ – поради полезността на този тип историзъм, който е способен да се вгледа с разбиране и чувство в историческото ни наследство, за да извлече и припомни важни уроци от историята, които са си там, но са забравени. Те едновременно обясняват социо-политическото ни настояще, но и дават надежда за бъдещето. Книгата на Методиев припомня, че некадърността в обществено-административния сектор, безпринципността, предателството, порочните и развращаващи практики, внос от Русия, корупцията и политическото лицемерие, и мезростта на медиите са били факт и преди 130 години. Още не сме се научили да държим стабилен руля на държавата, но вече владеем политичеките шмекерлъци. Но и проумяваме още, че един малък и изостанал народ, населяващ следосманска България има всички шансве на своя страна да роди и възпита политик от европейска величина, който, подготвен при нужните условия, е достоен държавник, с който в Европа се отнасят като с равен. А това е много необходимо да се знае.