Човешкият съд може да пренебрегне дословната буква на закона в името на по-висш смисъл. Как обаче би действал един синтетичен разум, за когото справедливостта е въпрос на опростена матрица, почти на дефиниция, която казва, че лъжата (която и да е лъжа) е неприемлива? В моралните ареали, в които пребивава Адам, нещата са почти черно-бели, идеалистични, нормативни и категорични като библейски закон. Има престъпление, редно е да има и наказание, а нюансите не са от значение. Дори и любовта му към красивата Миранда не може да отмени или опрости това. Човешката душа обичайно има сетивност за фините пластове на моралния императив. Нещата са сложни в нашия свят. Лъжата, отмъщението, престъплението от любов имат много нива. Ние функционираме сред заплетен конгломерат от чувства, обстоятелства, нравствени закони, компромиси и ограничения. Но за едно изкуствено съзнание, захранено с първично разбиране за добро и зло, базирано на вградени данни или достъп до данни, може да се окаже непосилно да осмисли сложно оцветените вариации на тези две категории.

 

„Стремим се да избегнем смъртността си, да се противопоставим на божественото и дори да го заменим с нас самите, но по-перфектни. Възнамерявахме да измислим подобрена, по-модерна версия на себе си и да ликуваме от изобретението си, от тръпката на майсторството. В края на 20-ти век се случи най-сетне - първата стъпка към сбъдването на древна мечта. Началото на дългия урок, на който сами се учим - че колкото и да сме сложни, колкото и да сме дефектни и колкото и да е трудно да бъдем описани, дори в най-простите си действия и начин на съществуване, ние бихме могли да бъдем имитирани и подобрени. Аз бях там, в онази мразовита зора, като един от първите последователи“, казва още Макюън.

 

Това осъзнава тази книга. Тя назовава смущаващото в цялото това „сбъдване на мечти“. Технологията е пред прага на амбициозен пробив, от който трудно би имало път назад. На крачка от „Светия Граал за науката“, както самият писател се изразява. И той просто прави опит за творческа рефлексия върху това. В света, в който живеят и действат неговите герои има всичко от човешкия modus vivendi. Но в хаоса на нашите взаимоотношения, оказва се, човекът е по-пригоден за справяне, роботите са тези, които трудно оцеляват.

МАШИНИ КАТО МЕН

Яна Илиева, юли 2020

   „Това е роман за крехкостта на настоящето“,  казва за книгата си „Машини като мен“ (2019г.) (1) британецът Иън Макюън – популярен, продуктивен и активно превеждан у нас автор. Намирам го за роман без особени яркост и достойнства, за прилично написан текст, лишен от изненадващи белетристични възходи, който потвърждава типичния интерес на Макюън към теми с непосредствена социална актуалност. (По-ранният му роман „Хлебарката“ се занимава със събитията около Брекзит). Този път вниманието му е привлечено от по-дистопични реалии. Историята в „Машини като мен“ е за взаимоотношенията на двамата главни герои - Чарли, Миранда с машината Адам, който е андроид с изкуствен интелект от последно поколение.

 

Сюжетът сам по себе си не е литературно попадение, нито пък в разгръщането му Макюън ползва отличителни творчески похвати. Вероятно някой би съзрял известна оригиналност в начина, по който размесва времевите пластове и историческите личности, представянето на математика Алън Тюринг (2) не като гений, приживе унижен заради сексуалната си ориентация, а като блестящ и известен учен, напреднал в изследователската си и развойна дейност. Този Тюринг Макюън поставя във времето на правителството на Тачър във Великобритания. Действието в романа се развива през 80-те години, социалният фон включва размирици в Хайд Парк срещу Тачъризма и данъчната политика на плоския налог, опозиционерът Тони Бен (3) във върхова форма, тълпите приветстващи следващо лейбъристко правителство и обещанията за „по-справедлива, технически напреднала Англия, достойна за края на двайсети век“

 

Тази амалгама е подправена с ярък футуристичен елемент – 80-те се окават време на супер технологичен напредък, достигнал до етап да осигурява до краен потребител последно поколение хуманоидни роботи с изкуствено симулирано съзнание, способност да учат и развиват синтетичния си ум. В романа този връх на технологията носи библейското име на първия човек (защо ли не ни изненадва символиката) и заедно с още 30-тина свои събратя, сред които има и роботи Ева, е научна разработка във фаза на предмасово производство. Главният герой на романа Чарли си купува един такъв робот с наследени пари и го ползва като домашен помощник. И така – на сцената са Маргарет Тачър начело на британското правителство, роботът Адам, способен да преживя човешки емоции и Алън Тюринг като учен-звезда, стоящ зад създаването на андроиди с напреднала сензитивност. „Попаднах на писмо, писано от Тюринг. През 1947г. той пише на свой близък приятел, изказвайки увереност, че се намира само на десет години от създаването на разумна емулация на човешкия ум. Смятам това за форма на културен оптимизъм, който непрекъснато бива опровергаван от фактите“. Това разказва Иън Макюън пред група учени по компютърни и когнитивни науки на конференция в САЩ, където говори за романа си.

 

Британският математик и информатик Алан Тюринг е смятан от научната общност за баща на изкуствения интелект заради приноса му в разработките на ранните прототипи на компютъра и постиженията му в криптоанализа през Втората световна война. Този факт стои в основата на все по-често срещаното сдвояване на Тюринг с темата за мислещите машини и роботите. Автоматизъм, приближаващ се до културното клише. Романът на Макюън също преповтаря тази лесна, вече институционализирана връзка, допринасяйки за закрепването ѝ в масовото съзнание, но и за собствената си неоргиналност.  В „Машини като мен“ литературният герой Тюринг като че ли е сбъднал мечтата си от онова писмо през 40-те. Той стои зад разработката на всичките 23 прототипа роботи андроиди, произведени индустриално, като апотеоз на технологията на изкуствения интелект, чиято цел е да доближи синтетичното съзнание до неразличимост и равенство с човешко същество. Роботът Адам живее с Чарли и Миранда и неговото присъствие се оказва решаващо за съдбата им по начин, по който би въздействал трети човек.  „Мислех за това какво би било да живеем с човек, който сме създали изкуствено и който твърди, че има съзнание и към който бихме били много скептични, и бихме прилагали постоянно тест на Тюринг. Ако той се държи така все едно има съзнание, бихме ли го приели така, както приемаме друго човешко същество?“, споделя още Макюън за мотивите си при изграждането на този персонаж.

 

Литературата има своите проникновени мигове, в които писателското въображение провижда развитието на света, създавайки сюжети, обречени да се сбъднат в реалността (Верн и Азимов). Добър пример за такова идейно пораждане е романът на Хърбърт Уелс "Освободеният свят" (1913г.), в който за пръв път се споменава атомната бомба. Тридесет години преди Проекта „Манхатън”, Уелс разказва за градове, разрушени от атомна експлозия. Тази творба би могла да остане в сферата на фантастичната литература и да не послужи като предвестник на важно откритие във физиката, ако не беше магичната синергия между художествена измислица, наука, точния отрязък от възходящата крива на прогреса и разбира се – историческите събития. Добре известен факт е, че ученият Лео Силард, който пръв си представя атомната верижна реакция през 30-те години на миналия век, е познавал романа на Уелс и е бил впечатлен от него. Но физикът Лео Силард (4) е запознат и с трудовете Айнщайн, които по това време са факт и са научна основа на собствените му теории. Много преди умове като Айнщайн, Силард, Паул Хартег, Георгий Фльоров или Йозеф Ротплат да пристъпят към атомната технология, тя се ражда като конструкт на въображението на един творец.

 

В случая с „Машини като мен“ не става дума за прозорливост в полето на изкуството в такъв мащаб и значение. Този роман не е предвестник нито на роботиката, нито на изкуствения интелект и съзнание. Но е белег за литература, която освен ключов пророк в редки случаи, доста по-често е творческо осмисляне на действителността и големите промени в нея, когато те са факт или са неотменимо бъдеще. Европейската литература изглежда готова да пристъпи в зоната на създаденото от човека изкуствено съзнание, да мисли и да говори за него със своята чувствителност и своите изразни средства. Самият Макюън подчертава, че романът му трябва да се мисли в контекста на кризата на хуманизма, а не от гледна точка на развитието на науките, технологиите или изчислителността. И това е разбираемо и логично, защото  хуманистичният дискурс е неговата сила, право, а и дълг като писател.

 

Затова и определям писателската реакция на Макюън към тези модерни теми като адекватна, като движение редом до събитията, но не преди тях. Като нюх към въздигащата се актуалност на идеи стари по произход, но с нов прочит. Границите на човешкото, влюбването, какво би била смъртта за неорганично тяло, притежаващо форма на съзнание, възможна ли е изобщо смъртта за едно такова творение, чийто код може да се копира и мигрира в друго тяло, къде е границата на престъплението и справедливото отмъщение и т.н. Адекватна е, защото този текст се занимава с етичния аспект от съществуването на изкуствения субект, който би бил все по-значим в едно обозримо бъдеще. Адекватна е и доколкото в дистопичен дискурс се занимава с метафизиката на вторичното, на творението на Човека, не на Бог, опитвайки се да осмисли възможните дилеми пред естествените и изкуствени същества. В романа има от всичко човешко - колизии, нещастие, насилие, вина и смърт, престъпление и наказание, секс, любов, близост, привързаност и естествено стремеж към щастие.

 

Питам се защо ли философите и писателите на нашето време не могат да споделят новаторския инженерен ентусиазъм към сбъдването на технологичните мечти и положителната нагласа за резултата от всяко експериментаторство, а крачат тревожни и въоръжени, съзирайки мрачни бездни, в очакване от там с ръмжене да се измъкне варварското в нас? Вероятно защото знаят повече за човешката природа и не са склонни да се доверят в примавливи идеи за постхуманно безсмъртие.

Ако загърбим фабулата, диалозите, изграждането на персонажите, социалния контекст, който струва ми се не допринася с нищо за общия замисъл на романа, както и странния микс от исторически фигури в „Машини като мен“, есенцията му може да се сведе до следната етична проблема: как изкуственото същество съвместява нравствената парадигма за нашето битие програмирана в него, с човешката природа и логиката на живеенето ни, които непрекъснато я подлагат на преосмисляне.

 

В ядрото на сюжета е класическа криминална история в миналото на един от централните персонажи - Миранда. Тази история заплашва да излезе наяве, да съсипе живота ѝ и почти успява. Миранда е извършила фактическо закононарушение, лъжесвидетелствайки в опит да въздаде справедливост за друго престъпление, струвало живота на приятелката и от детството. Всяко бездушно наложено, автоматизирано наказание за нейното деяние би я изпратило в затвора и би коствало съдбата на малкото дете, което тя се кани да осинови и за което обичта ѝ е въпрос на оцеляване. Роботът Адам научава обстоятелствата около случилото се с Миранда и взема решение да ги огласи пред властите, въпреки че това ще доведе до горестни последствия за жената, която той обсипва с любовни послания. „Обаче по Закона строг на нашия режим лъжата е неприемлива“. Този цитат от „Тайната на машините“ на Киплинг е избран от Макюън за мото на романа му.

Copyright 2020 | Liberal Arts

Some Alt Text

1. Иън Макюън, „Машини като мен“, Изд. Колибри, 2019г.,преводач Иглика Василева

 

2. Алън Тюринг (1912г. – 1954г.) е британски математик, логик и информатик. Работи в областта на  алгоритмите и ицчислимостта. Познанията му са използвани от британското правителство по време на Втората световна война, когато Тюритг разработви модели за дешифриране на кодовете на германските военноморски сили. Алън Тюринг се смята за основател на теоретичната информатика и теорията на изкуствения интелект.  В следвоенните години Тюринг работи по проекти за създаване на компютърни прототипи, работещи с програмен код.  Ученият е съден за хомосексуалност и умира преждевременно при трагични обстоятелства.

 

3. Тони Бен - Антъни Нийл Уегвуд Бен (1925г. – 2014г.) е британски политик. Дългогодишен народен представител и министър през 60-те и 70-те години на миналия век. Политик с леви убеждения, от началото на 80-те години се смята за основен привърженик на демократичния социализъм. 

 

4. Лео Силард е американски физик от еврейски произход, роден в Унгария. Той е един от създателите на концепцията за верижна ядрена реакция. Привлечен е от щатското правителство в разработката на атомна бомба.