КОРЕНИТЕ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ДОБРОДЕТЕЛ

Съвсем скоро излезе книгата на Веселин Методиев „Един много добър човек“ - историческа студия, посветена на личността на Константин Стоилов (1853 – 1901) и ролята му в политическия живот на модерната българска държава в първите десетилетия след Освобождението. Бих я нарекла морализаторска книга, в най-положителния смисъл. Биографична също, заради ексклузивния фокус върху живота и делото на Стоилов, която, поради гледната си точка към събитията, носи и известен будителски заряд. Академичната стилистика и типичната дълбочина на историческото изследване с обичайните препратки, позовавания, научен контекст и методология са оставени встрани, и то е само от полза за прочита. Вместо това има достъпен език и ясно очертана теза; много силен акцент върху личността на К. Стоилов като човек и политик. Всъщност, един от първите български професионални политици. Историческият бекграунд разбира се е налице, но авторът не се увлича в описание на времето и епохата, и не се отдалечава от близкия план, в който разглежда личността на този „строител на съвременна България“ (по С. Радев). 

 

Какво ни дава неговият портрет? Преди всичко друго, Веселин Методиев опитва и успява да систематизира основните съставки, от които е замесен почтеният човек. Ние всички имаме принципна идея какъв е той, но широката дефиниция как се изгражда, как просъществува, как действа в житейския си път и как се самоотстоява личността с качества е забележителна в лицето на този българин, родом от Пловдив. Основател на партия, народен представител, министър, политически съветник на монарха и накрая министър-председател на България. Странно е да се чете за това в днешна България, в която има поне две зрели поколения, които никога не са виждали личност, еталон за висока нравственост, на върха на държавата си.

 

„Един много добър човек“ се опира на малко извори и основно се позовава на дневника на Константин Стоилов, речите му и спомените на съвременици. Разказът за семейството и средата на малкия Костаки е логичното начало, защото там се полагат темелите на човека Стоилов. Възпитанието, семейните ценности, християнското начало. Респектът от хорското мнение и респектът от Бога, както ще го дефинира и авторът. После следва обучение в най-доброто място на Балканите – Робърт колеж и след това изключително престижното за времето си висше юридическо образование в Хайделберг, и досега с водещи европейски академични умове. Там пък се изковава професионализмът на модерния политик, възпитан в демократични, просвещенски ценности и то във време, когато на пръсти у нас се броят тези, които имат представа от това.

 

И така - комбинацията между здравия еснафски български корен и европейската закалка са комплектът качества, които правят от един човек строител на държава, който отстоява основни приципи като разделение на властите, авторитетност на институциите и върховенство на закона. При това забележете – във времена, в които нито понятието за гражданин /в демократичния смисъл/, нито понятието за поданик /в монархически смисъл/ са достатъчно стабилни и зрели у българите. Единственото безспорно в сърцата им е нещо, което се нарича „възрожденска любов към отечеството“. 

 

Употребих думата будителска за „Един много добър човек“, поради две причини. Първо заради публичния контекст на появата и. Всеки ден виждаме поредната обществена фигура с оперирана по рождение лична доблест и това ни запраща в деморализиращите плитчини на националните ни особености, от които сякаш измъкване няма. И второ – поради полезността на този тип историзъм, който е способен да се вгледа с разбиране и чувство в историческото ни наследство, за да извлече и припомни важни уроци от историята, които са си там, но са забравени. Те едновременно обясняват социо-политическото ни настояще, но и дават надежда за бъдещето.

 

Книгата на Методиев припомня, че некадърността в обществено-административния сектор, безпринципността, предателството, порочните и развращаващи практики, внос от Русия, корупцията и политическото лицемерие, и мезростта на медиите са били факт и преди 130 години. Още не сме се научили да държим стабилен руля на държавата, но вече владеем политичеките шмекерлъци. Но и проумяваме още, че един малък и изостанал народ, населяващ следосманска България има всички шансве на своя страна да роди и възпита политик от европейска величина, който, подготвен при нужните условия, е достоен държавник, с който в Европа се отнасят като с равен. А това е много необходимо да се знае.  

 

В. Методиев не си позволява чести и пространни аналогии с днешното време, въпреки че те не липсват съвсем, но определено книгата му усилено диалогизира с 21-ви век чрез темата си и самия си замисъл. Ще завърша с думите на автора, които са добро обяснение за смисъла през 2019-та да се чете за събитията от края на 19-ти век:

„...историческият пример, включително от близкото време, дава кураж. За това обаче се изисква памет и най-вече онова чувство, което бих нарекъл историзъм: знание за случилото се, когато добродетелните неща показват възможностите. Липсата на тази информация и за близкото, и за далечното минало дава пълна победа на унинието и малодушието. Ето още един отговор, който има актуално значение: ако нямаш представа за собствените си успехи като модерно общество и оставаш в плен на спекулациите със собственото ти минало, със сигурност се обричаш на неуспех в своето време.“