„Пътят към несвободата“ звучи обезпокоително в анализа си на непосредствените геополитически събития.

ОПАСНО БЛИЗО ДО НЕСВОБОДАТА

автор: Яна Илиева, октомври 2018

Пътят към авторитаризма може да е смущаващо кратък и фатално еднопосочен за няколко десетилетия напред

   "Пътят към несвободата. Русия, Европа, Америка“ е последната книга на американския историк и преподавател от Йейлския университет Тимъти Снайдър (1), преведена на български език и десетата в негово авторство. Представлява много смел и непосредствено актуален анализ на политическата ситуация на европейския континент и в САЩ през последните няколко години. В голямата си част текстът е разглежда днешна Русия и отношенията по глобалната ос Евразия - Запад, които страната изгражда или обратното – умишлено разгражда със Западния свят. В най-новата си книга Снайдър говори много за фашизма. Извънредно често изговаря тази дума и е доста дързък в оценките си, които назовават съвременните нови форми на политика като „нова несвобода“, която не само прави опити да се самолегитимира, да се самовмести в представите ни като вариант на демокрация, но и бързо намира почва, основания и привърженици в различни държави в Европа. 

 

[1]. „Пътят към несвободата. Русия, Европа, Америка“, Тимъти Снайдър, Издателство „Обсидиан“, София, 2018г.
[2]. „За Тиранията. Двадесет урока от XX век“, Тимъти Снайдър, Издателство „Обсидиан“, София 2017г.

[3].  „Фашизъм. Предупреждение“, Мадлийн Олбрайт, Издателство „Ера“, София, 2018г.

Книгата построява разказа си за днешния ни свят върху двата термина – „политиката на неизбежността“ /в Западна Европа/ и „политиката на вечността“ /в Русия/. „Докато неизбежността обещава по-добро бъдеще на всеки, вечността поставя всяка нация в центъра на цикличен разказ за това че тя е жертва. Времето вече не е линейно отвеждане в бъдещето, а кръговрат, който ни изправя пред едни и същи заплахи от миналото.“ В тази матрица Снайдър разглежда политическото настояще на основните властови центрове, играли си доскоро на Студена война като се фокусира върху случващото се в Русия като световна сила със спадащо вътрешно влияние, принудена да излъчва и разпространява деструктивните политики на вечността. "Когато са на власт, политиците на вечността фабрикуват кризи и манипулират възникващите в резултат на тях емоции. За да отклонят погледите от собствената си неспособност или от нежеланието си за реформи, те учат своите граждани да изпитват въодушевление и гняв на кратки интервали, удавяйки бъдещето в настоящето."

Снайдър предупреждава за политическите практики на несвободата /това, което други наблюдатели определят като "мек фашизъм"/, които парадоксално се „местят от Изток на Запад“, независимо от очакване за обратното - демократично-либералните практики за права и просперитета да надделяват и да бъдат по естествен път разпознавани като проекция за бъдещето на всички общества в периферията на ЕС и извън него. Дали обаче тези общества наистина мечтаят за това и дали не са завладяни от по-привлекателни идеи за своето бъдеще? Планът, трасиран от тезата на Фукуяма за края на Студената война като края на историята, от която следва победа и надмощие на т.нар. западен модел не сработва така естествено и безпроблемно. Напротив, социо-политическата ситуация днес е демокрация и авторитаризъм в хибридно-деформиран вид, захранвана от неподозирани и твърде маргинални източници. 

„Пътят към несвободата“ отделя много голямо внимание на такъв идеологически източник като връща историята до следреволюционния период в Русия, когато в средите на белите се заражда теоретично ядро, поставило си за цел да начертае бъдещите цели и политики на руската държава след като тя бъде изтръгната от ръцете на червената власт. Кръгове, действително работещи за възраждането на царизма и реабилитрането на прокудената руска аристокрация, които до този момент не бяха толкова ярко и красноречиво свързвани с фашизоидна идеология, както това прави "Пътят на несвободата". В трудовете на руския философ в изгнание Иван Илин /1883г. – 1954г./ Тимъти Снайдър открива идеите, които вдъхновяват политиките на управляващите кръгове в съвременна Русия, определяйки природата им като откровено фашистка и дава обширни аргументи в подкрепа на тази своя теза. „Той е не само единственият фашистки мислител, възкресен през нашето столетие, но е и най-важният. Илин е мрачният гид по мрачния път към несвободата, който води от неизбежността към вечността.“, твърди Снайдър, анализирайки не само как влиянието му задвижва властовите центрове в най-голямата европейска страна, но и какъв е генезисът на процесите, които наблюдаваме в момента в ЕС и САЩ /Брекзит, Крим и Украйна, и избора на Тръмп./ 

В анализа си Снайдър, разглежда осите на постокмунистическите политически  противопоставяния. Възродената концепция за Евразия, влязла в конфликт с изградения след Втората световна война политически проект за устойчива и антимилитаристка Обединена Европа, целейки неговото разрушаване и подмяна с дясно-авторитарните социални модели, създадени и развити на  Изток.  Износът и разпространението на левия социализъм от СССР вече не е на дневен ред, сега на ход е маршът на евразийството, който цели да множи последователите си в зоните на либерално-демократичния свят на европейския и американския континенти, докато окончателно не ги подмени със себе си, е основната теза на „Пътят на несвободата“.  Методите за това са нови, технологични и  неконвенционални - хибридна война, манипулиране на избори, анексиране на територии и другите нови прояви на агресия, с които светът се сблъсква в момента. 

Теоретик и изследовател на модерния авторитаризъм в Европа

Тимъти Снайдър е модерен историк, далечен на образа на кабинетния учен от 19-ти и 20-ти век.  Последните му публикации върху най-новата история на Европа са много в синхрон с постмодерното концентрирано време. Технологиите правят събитията и промените в живота ни високоскоростни, което неизбежно забързва и историографията. Учените не се нуждаят от „дистанцията на времето“, от „десетилетия работа в архивите“, за да проучат и анализират фактите, да оценят смисъла на случващото се и непосредствените събития, които се очертават да са с историческо значение. Изказванията, репортажите и документите вече са достъпни в Интернет, а историята се разказва в момента на нейното случване. Това е от полза за изследователите като Снайдър в разпознаването и описването на тоталитарните режими още в наченките на появата им, независимо дали те отричат да са такива. Успяват в разпознаването им, защото става дума за  политически формули от модерността, които вече са били, пространно са анализирани и са реално преживени от все още живо поколение.  Сам той твърди: „...след 2010 г. времето внезапно стана по-фрагментирано и неуловимо“, но аз виждам един далеч не лош опит за улавяне на основните процеси, въпреки бързината на случването им. Снайдър прави нещо, което може да бъде наречено историография в реално време. По-бавното 20-то столетие нямаше тези възможности, но дигиталният век върви в комплект със своите проклятия и своите предимства.  Бързо отваря врати пред старите авторитарни призраци, но и веднага насочва прожектора към тях.

В това се състои и приносът на специалисти по модерна история като Тимъти Снайдър.  Припомнят и бият барабана, когато се възраждат опасни тенденции и има риск поколението, вторачено в смартфоните си, да не схване какво точно му се случва. В този дух бе и предишната му излязла на български книга - „За Тиранията“(2) , в която той синтезирано изброява характерните признаци /и практики/ на авторитаритаризма като се опира на всички извлечени факти и поуки от не толкова далечното минало. От гледна точка на тоновете изследвания по темата, „За Тиранията“ /въпреки заглавието си, звучащо като име на трактат/ е нещо като исторически twit – прицелен, кратък, синтезиран и бърз. Времето променя обществата, променя и техните „мъдреци“ и им налага нов стандарт за адекватност. Снайдър се приближава до този тип. Изследванията му са със силна степен на актуалност в настоящето и имат задача да изясняват събития, в които съвременният човек е непосредствено потопен. Не е негова заслугата за този подход. Той е тенденция, увлякла и други съвременни учени. Съвсем логично тя е с нарастваща необходимост за публиката, нуждаеща се от ориентири.  

Меко казано обезпокоително.  Тя е много решителна в терминологията си и в оценките си. В очертаването на полюсите на противопоставяне и посочва ясно новите агресивни политически модели в Европа. В същия решителен и апелиращ тон прозвуча и друга посветена на тези теми книга – „Фашизъм. Предупреждение“, на бившия държавен секретар на САЩ Мадлийн Олбрайт (3), която вижда във възраждащото се крайно ляво и крайно дясно в Европа заплаха за мира и разглежда профилите на съвременните авторитарни държавници, включително американския президент, за да подчертае опасността пред свободния свят от антидемократичните уклони на един от ключовите му лидери, което само по себе легитимира и насърчава появата на други такива политици, принудени до момента да стоят в сянка.

Some Alt Text
Some Alt Text