СИМЕОН РАДЕВ. АРИСТОКРАТЪТ НА ДУХА

автор: Яна Илиева, март 2019

   "...Има разен вид събеседници. Някои носят всичкото си знание на тезгях, както по панаирите. Други го държат във витрина, както обици и гривни от позлатен бакър. Трети крият мъдростта си под ключ: трябва да им я вземеш с взлом. Балабанов беше като някой човек, който при пожар хвърля каквото има, през прозореца. Разговорите му бяха едно пищно безредие. Мисли дълбоки и мили, на глед изумителни, гледки от природата, облени в поезия, сцени от живота, облени със смях портрети на хора, видени с окото на хуморист, оценки на събития, видени с окото на мъдреци, находки на ума, излети от фантазията, прозрения, пресмятания (и лутания понякога) и всичко това тече в буен порой, блъска се, спъва се за миг и пак се надпреваря и носи в себе си една реч, пълна с образи, ненадейности и чудeсии. На тия разговори никога не бих сит…”

 

[1]. Симеон Радев, “Силуети и портрети из литературата и изкуството. Неиздаван ръкопис”, Съставителство на Ива Борилкова и Цочо Билярски, SKY PRINT , София 2018г.
[2]. Многотомникът „Строителите на съвременна България“ е Opus Magnum на журналиста, публициста, историографа и дипломат Симеон Радев, издадена първоначално през 1910-1911 и претърпяла още няколко преиздавания през годините.

[3]. Иван Хаджийски, „Откъде започнахме ние. Неизвестни ръкописи“, Съставител Тони Николов

[4]. “Д-р К. Кръстев като литературен критик”, из “Силуети и портрети из литературата и изкуството. Неиздаван ръкопис”, (стр. 53)

[5]. Повече тук, из “Студии, статии, рецензии, спомени”, Александър Балабанов, Изд. Български писател, София, 1973г.

[6]. „Розовото никога не е невинно“, разговор с Яна Букова, в. Култура, бр. 7 от 1-ви март 2019г.  

[7]. „Българският селянин според някои наши писатели“ из “Силуети и портрети из литературата и изкуството. Неиздаван ръкопис”

    Така Симеон Радев разказва за своя близък приятел и духовен събрат професор Ал. Балабанов в посветената на него глава “Приятелството ми с Александър Балабанов”. Включена е в неиздаваните до 2018 г. ръкописи „Силуети и портрети из литературата и изкуството“ (1); обемен сборник с есеистика, литературна и театрална критика, студии върху изкуството, портрети и спомени за съвременници, интервюта и слабо познати художествени текстове, писани от Симеон Радев през дълъг период от време - от началото на 20-ти век до 60-те му години.

На писателската всеотдайност на този отличително модерен за времето си интелектуалец дължим много за познаването и разбирането на историческия контекст. Динамичен откъм събития на световната сцена и съдбовен за страната ни, която в десетилетията на войни и национални катастрофи се изгражда политически и институционално, и стъпва на международната сцена. В този период са написани класическите текстове в литературата, които поставят темела на националната ни култура (Вазов, Е. Пелин, Яворов, Славейкови, кръга „Мисъл“ и др.). Четем спомените на Симеон Радев за големите имена от литературния и културния ни живот, за които не липсва обилие от изследвания, но думите на съвременника си остават с най-висока стойност. Това са оценки на човек, принадлежал към немногобройната, но достойна, европейска, елитарна и високообразована част от българското общество, която ще бъде наречена от самия него - строителите на съвременна България, без ни най-малка патетика. (2)

Езикът

Езикът на Симеон Радев е характерният му почерк. Стегнат и прецизен, опростен, без да е ощетена дълбочината на мисълта, ясен и директен, неизкушен от заиграване с форми, непретоварен с терминология или паразитни чуждици, както се очаква от човек, живял с години в чужди езикови среди. Уравновесен и логичен изказ, както в аргументирането на тези, така и в по-наративните истории и спомени, разказани с майсторско, увлекателно и завладяващо перо. Думите за Балабанов в началото на този текст са в този дух. Всичко писано от С. Радев, не само в новоизлезлия сборник, но и в другите му работи е с призванието да запечата духа на епохата.

Езикът също е в служба на същата мисия и дава да се усети стилистиката на времето. Характерната сецесионна украсеност на фразата, инверсиите и ретро нотката в постройката на изреченията. Обаче тук е и деликатността и вграденото благородство на речта, шлифовани от високата култура на този човек и типична за най-просветените кръгове в тогавашна Царска България. Органично си съжителстват простонародните думи от живата реч с маниера на изразяване на ерудита, формирал се в амалгамата от най-стойностното от световната проза и поезия, от досега си с европейските академични среди, както и от дискурса на водещите научни и идейни концепции от началото на миналия век. Ето затова, влизайки отново в досег с работата на С. Радев, е възможно да попаднем във времева безтегловност. На места срещаме стилистика и маниер на изразяване, в който епохата спира да личи, а текстът звучи като писан тези дни.

Да припомним, че по времето на С. Радев, българският език все още не се е отървал от падежните си форми, изобилства с архаизми и диалекти в ежедневната реч, щедро е обогатен от наследени турцизми и атакуван от френски и английски чуждици. В добавка - пробива си път и комично осакатен учрежденски език. В такъв контекст, в статиите си, критическите студии и историографски трудове, С. Радев прави своя просветителски апел за яснота на изказа и точност в употребата на смисъла на думите. Това е школата на прецизната, автентична словесност, която държи да подчертава, а не да замазва дълбочината и важността на казаното. Към нея принадлежи и Иван Хаджийски – също толкова важен изследовател от същия период, за който зле премерената посредствена образност в литературата и нетърпимо маниерничене е „криворазбран повик“, „най-злокачественото нарушение на правилото за обективната правдоподобност на образа“. „Това са чисто и просто изразни идиотщини.“ (3)

Какво всъщност казва по въпроса С. Радев?

„…Преди всичко трябва да помним, че класиците на всички страни са се отличавали именно с извънредно прост, ясен език и че те са употребявали думите в тяхното установено значение.“ „...Насилието върху думите, болезненото старание да се преобрази тяхната физиономия, мъчителната жажда за оригиналност и логизми, всичките тия черти характеризират главно декадентските епохи в литературата, когато творческият дух сякаш се е изчерпал и художниците търсят да блестят само с формата.“ (4)

В размишленията си за езика коментира още безразборните и абсурдни употреби на чуждици, немърливата казионна реч („Какво значи браншова индустрия“ или „нарочен дописник във вестник“). Дразни се от противоестествения стремеж към етимологическа чистота на езика, неглижиращ богатството от смислови нюанси, с което натурализираната турска лексика е допринесла за виталността на живата ни реч „...който най-добре може да каже що значи красота, живописност и енергия на езика, най-силно е заставал в защита на хубавите чужди думи. Това е защото художниците на речта знаят кое е необходимо за нейната изразност. Те разбират, че език, останал само със свои думи, става с време език малокръвен.“

При професор Александър Балабанов също я има тази страст и пиетет към достойнствата на българския език (5). Не случайно Балабанов и Радев са били близки приятели. Двама рицари на културата и апологети на родния си език, положили усилия да изяснят и наложат естетиката на добрата словесност, с усет за магията и енергията на майчината си реч, към която са изразили огромното си почитание. Да припомним, че става дума европейски възпитаници (Ал. Балабанов - Лайпциг; Симеон Радев - Женева), владеещи няколко езика и то не само в полето на ежедневния говор, на превода, научната терминология, политиката и дипломацията, но най-вече в сферите на литературата и поезията, обитавани от душата на всеки език.

Литературната критика

Да четеш литературния критик Симеон Радев е странно преживяване, сравнено с днешното говорене за художествената творба, което отбягва категоричната, аргументирана и принципна оценка и е отвикнало на поголовна, необходима и справедлива сеч. „В някаква доста увъртяна естетико-теоретична фльонга беше станало проява на лош вкус да се говори за лош вкус“, ако цитирам думите на Яна Букова в разговор за днешния статут на елитарното и обезвиняването на кича. (6)
Обширната студия на Симеон Радев за литературния критик д-р Кръстев (4) е глас от едно предходно време и подлага на сериозно изпитание качествата на утвърдена личност в полето на литературния анализ. Разбиваща студия от съвременна гледна точка. Нелишена от плам, смела и откровена, в силна степен вярна, добре аргументирана, без да прекрачва професионалния тон. В друг свой текст от сборника, С. Радев смекчава тона към Кръстев, изразява съжаление за суровостта си и признава дългогодишната му отдаденост на литературата, като разказва за резервираната, но не и отмъстителна реакция на самия д-р Кръстев към него. Битките в полето на духа могат да бъдат водени в доспехи, с поклон към противника или да са като мазни пехливански борби.
.

И с още нещо е ценен анализът върху д-р Кръстев. Там С. Радев обобщава понятията си за качество на литературната критика и как трябва да бъдат построени високостойностните и образци; професионалните критерии и личната ерудиция, които стоят зад смислената металитературна перцепция. Един етичен манифест за важността на добрия вкус към текста и художествените му достойнства, за верния усет към езика, за широтата на недогматичния ум и майсторството да се пише талантливо, смело и с блестящ език, с усет към художествената поетика, към добре разказаната история и изящната фраза, които Радев смята за задължителни. Нищо от това, което той дефинира, не е изгубило значението си на мерило по оста качествено/некачествено в литературата и теорията.

Портретите

Близкото портретиране на ключови (и не до там) фигури от обществения живот е маниер на Симеон Радев, добре познат от „Строителите“. В този сборник четем ценни лични спомени за Г. П. Стаматов, Димитър Бояджиев, Яворов и кръга Мисъл, за Лилиев и работите на Кирил Христов, Ал. Балабанов, Елин Пелин и Димо Кьорчев, Хербст. За царските и по-заможните кръгове, атмосферата в София, културните и средища, ресторантите, политическите среди, българската студентска бохема в европейските университети. Целият ритъм на отминала епоха и нейните герои, описани прозорливо, интригуващо и даровито. Представени са в едър план прогресивните за времето си люде, образованите, духовните елити, европейците, българите граждани на света, които са способни да списват културна периодика и да превеждат антични автори, облечени във военни униформи, готови за мобилизация на фронта. Готови за това, което някой бе нарекъл - да застанеш зад каузата с тялото си (да си припомним, че „бащата на българската социология“ Иван Хаджийски намира смъртта си в реални сражения на бойното поле).

Цялата плеяда талантливи и креативни българи, аристократи на духа, четящи на немски, френски, руски, английски, старогръцки и латински, пътуващи в Европа и Америка, но пазещи в сърцата си рода си и езика си като свята част от себе си. За тези достойни хора с европейско самосъзнание разказва сборникът, появил се съвсем навреме в нашата културна действителност като откровение и вдъхновение.

Духът на епохата

За бурните десетилетия от Освобождението до края на Втората световна война историята и социологическата наука са казали доста. Какво още добавя историкът и публицистът Симеон Радев? Човекът, родом от Ресен, развил таланта си и превърнал сам себе си във високообразован европеец, познавач на френската литература и културна история, общувал и работил с високопоставени политици и учени в Европа и България, но живял и допринесъл много за родната си малка, балканска държавица от селски тип. Съдбата му е непонятна до невъзможност в представите на днешния българин с житейска мечта за невъзвращенство. Ето как описва тогавашните нагласи С. Радев:


''След освобождението на България Македония, останала под робство, продължи възрожденският период. В България се водеха борби за власт. Тук при нас се водеше борба за народност. Тя изискваше вяра, жар. Дете, аз бях възпитаван от баща си и майка си в обожание на българския народ. Това чувство владееше у всички българи в родния ми град. Българщината беше като религия. Няма народ по-велик, по-благороден от българския. Сякаш Паисий бе жив между нас. Юноша, аз страдах в душата си, когато прочетох в едно стихотворение на дядо Славейков тоя страшен стих, толкова често повтарян от пораженци: Не сме народ, не сме народ, а мърша“. Аз не съм сляп за българските недостатъци. Виждам ги, те ме болят, но не искам да се говори пред мене за тях.''


В никоя част от сборника, който е пред нас, няма нападка срещу това, което сме като народ. Прозорливост и дълбоко познание за тъмните страни на българската душа - да, както и вярното усещане за яростта и хайдутския инстинкт на нашенеца, неговия вкоренен бунт, но и примирение, сумрачен дух, и недоверие към държавата.(7) Прекрасно доловено и неспестено, но в никакъв случай изречено с презрение.