Консуматорство и залози на властта

автор: Яна Илиева, септември 2018

Един съгрешил човек умира и попада пред портите на Ада, където съзира две врати. На едната пише „Капиталистически Ад“ и няма жива душа, а другата е с надпис „Социалистически Ад“ и пред нея се извива опашка. Попитал какво се случва зад вратите и му било обяснено, че там пържат в олио и мятат грешниците на скарата. “Тогава, защо всички се редят само пред “Социалистическия Ад?”, зачудил се той. “Защото в него все не достигат я олиото, я скарите…”, бил отговор.

   Малките ежедневни сатири като този стар виц от соца, подлагащ на сарказъм хроничната бедност на строя, си бяха форма на завоалирано обществено недоволство през Живковото управление. 

Наскоро се появи любопитно изследване, което хвърля нова светлина върху този период от най-новата ни история, фокусирайки се върху “Политическата логика на социалистическото потребление”.(1) Това е заглавието, а авторът е доцентът по политология в университета Тюлейн /САЩ/ - Мартин К. Димитров. Студията не е внушителна като обем, но е респектираща със събраната и цитирана фактология, издирвана и обработвана в продължение на десетилетие и то в официалните архиви на няколко държави.

 

[1]. Мартин К. Димитров, “Политическата логика на социалистическото потребление”, Институт за изследване на близкото минало, издателство Сиела, София, 2018г.
[2]. Алвин Тофлър, “Трусове във властта”, Издателство “Народна култура”, София, 1996г.

Занимава се с много специфичен аспект от най-близкото ни минало - икономическото функциониране на обществото ни при управлението на БКП /в периода 1944г.-1989г./. Как и власт, и общество се отнасят към разпределянето и потребяването на ресурсите на плановата икономика. По какъв начин официалната власт е създавала и усърдно, с висок управленски приоритет, е ползвала институции, служби, държавни организации и медии за мониторинг на потребителските нагласи на населението, които, според изследването, са имали ролята на ключов барометър за отношението на масовия електорат към управлението и готовността му да го подкрепят. 

Книгата разкрива нови факти за това как народната власт се стреми да осигурява на народонаселението необходимите стоки за потребление и социални услуги, поради нуждата да се легитимира и задържи максимално политическата власт. Това е основната теза, на която текстът отделя най-голямо внимание, като оглежда процесите у нас спрямо идентични поведенчески властови стратегии в други социалистически страни /СССР, Куба и Китай/. 

Соцконсуматорите

Всяка политическа среда, дори и стагнираните тоталитарни държави, има своя консуматорска култура и ценното на този текст е, че отделя внимание на такъв необследван аспект. Спестени са прекалените детайли за това какво точно се продавало по магазините, защото целта е друга - да се изследват процеси на структурно ниво като потребителските нагласи по отношение на стоки и услуги спрямо рефлекса за оцеляване на властта. Партията ще се държи на повърхността ако спазва условията на обществения договор на народната власт - да осигурява достъпно препитание, заетост, блага и ресурси. В момента, в който започва да се задъхва в тази  задача, идва колапсът, а след него и крахът. 

“Политическата логика на социалистическото потребление” отделя внимание и други рядко коментирани факти - за ролята на обществените медии в сондирането на мненията и нагласите по онова време. Функционирането им като придатък към репресивните структури и ангажиментите им неофициално да обработват и захранват с информация властта. Някаква форма на официализирано доносничество.

В цялото изследване, което има типичния наукоеведски маниер начесто да преповтаря и резюмира основните си тези, е лесно забележим един детайл в отношенията власт-подчинение, който не е очертаван достатъчно ясно. Говорим за поставено под похлупака на култа към личността общество, управлявано от власт без алтернатива. От една страна социумът, дори и да е подложен на заплаха от репресии и да е силно ограничен в действията си, все пак разполага с известни механизми за натиск.

Разпространението на саркастични вицове е такъв механизъм, заедно със слуховете, социологическите проучвания, анкетите и жалбите срещу това и онова. Те са и основен фокус на изследването. Властимащите, от своя страна, са в неспирно обострено състояние на институционално слухтене, следвано от реакция към всичко, което потенциално оспорва статута им. Стратегията е непрекъснато информиране, събиране на данни за обществените нагласи и превенция с редуване на репресии с отстъпки /за стоки, социални услуги или политики/. Рефлексът информиране->действие е непрекъснат цикъл. Но ако държавата предполага упражняване на власт, то тя сама далеч не единственият източник на власт. Точно тази Фукоянска идея прозира тук в двупосочната игра между “народа” и неговата т.нар. “народна власт”. 

Социалната диктатура

Прави много силно впечатление, че “Политическата логика на социалистическото потребление” подчертано назовава модела на авторитарно, еднопартийно управление в България между 1944-1989г. „социална диктатура“. С този термин се дефинират и режимите в СССР, Китай, Куба и другите държави от бившия Соц блок. Социалната диктатура, или „консенсусната диктатура“ като понятие е доста смекчена терминологична версия на историческата материя, с която се занимава например Законът за обявяване комунистическия режим в България за престъпен, приет от Парламента през 2000г. Обществено консенсусен ли е бил престъпният режим у нас е въпрос към историците, но определено всяко изследване, което цитира добросъвестно това, което е написано в документите е от полза за правилния отговор. Самата дефиниция „социална диктатура“ не е новост в световната историография, когато става дума за управление на комунистически правителства.

Последователността, с която М. Димитров я използва в текста си по-скоро сочи тенденция за социализирането и в историческата теория, на мястото на по-известния термин „тоталитарен режим“, който носи силно репресивна конотация, а властовият елемент е дебело напластен само в посоката на официалната власт, докато обществото е в образа на потърпевш, който няма и не би могъл да има съучастие. 

Носталгията по социализма

“Една боза от 6 стотинки” е  култова реплика от филма на Людмил Кирков “Момчето си отива”. За много от хората, живели в активните си години социализма в България, тя звучи като ехо от изгубения рай на евтината, еднакво достъпна или равно недостъпна оскъдица. “Седемдесет и пет години след Руската революция същинският символ на СССP не бяха сърпът и чукът, а продоволствените опашки”, обобщава Алвин Тофлър.[2]  “Политическата логика на социалистическото потребление” прави една много смислено връщане назад, когато животът на индивида е в силна степен направляван от централизирана система. Това формира пасивния искател, гражданин с кастриран стопански размах, който е обект на даване и субект на получаване. Поради това е развил нюх за домогване до пай от хронично недостигащите ресурси на народното стопанство. Управляващите са пък са в ролята на централен разпределител, който си купува власт, послушание и още време на върха, като дозирано отброява и подава на масите ограничен брой блага. Някъде тук изглежда е вградена сянката на носталгията по соц времената, залегнала в основите на постоталитарното ни общество.

Крачка назад за по-добра видимост

Книгата на Мартин Димитров трасира много ясно механизмите, по които се оформят очакванията на населението към държавата му. Пасивно-консуматорската поза /окастрено предприемачество, потребителска уравниловка/, в която тя го въдворява за над четири десетилетия. Всичко това не може да няма последици за социалното съзнание. Не е само носталгията. Има и силни етатистки рефлекси на зависимост и очаквания към държавата, които влизат в конфликт с либералната стратегия за обществено развитие, базирано на обективно-пазарната целесъобразност и проактивно гражданско общество. Така изследването проследява генезиса на важни социо-политически процеси, които наблюдаваме сега. Сред тях са страхотната роля на Държавна сигурност в тоталитарно време и в периода на прехода, раждането на политическите движения и много смущаващата задкулисна функция на официалните медии. 

Награда и заплаха в съотношение 2:1

“Политическата логика на социалистическото потребление” дава добра картина за структурата на социалното ежедневие в социалистическа България и изяснява същинската философия на действащия обществения договор между население и управляващи. “В най-разголената си форма, властта е употреба на насилие, богатство и знание (в най-широкия смисъл на думата), за да бъдат накарани хората да постъпват по определен начин. Разбира се, с най-много власт разполагат онези, които могат да използват и трита инструмента в умело съчетание, редувайки заплахата за наказание, с обещанието за награда, съчетана с убеждение и осведоменост”, твърди Алвин Тофлър. Тази своеобразна формула за власт и надзор виждаме разгърната подробно в книгата на Мартин Димитров във връзка с нашето близко минало. Любопитното е, че ако Тофлър я дефинира от гледна точка на политическо-икономическата теория на общественото развитие изобщо, то в своето изследване Димитров показва /без да има такава цел/ как тя сработва напрактика, приложена от апаратчиците на БКП, успели някак си да я напипат по усет, макар и не с дългосрочен успех. Социализмът все пак "катастрофира във фронтален сблъсък с бъдещето" (по Тофлър). 

Полезност без патос

“Политическата логика на социалистическото потребление” е хладнокръвно изследване, с език и методология, придържащи се към академизма и встрани от изкушението да звучат по-популярно. Науковедският подход и структура на текста, както и внушителният обем позовавания на свързани изследвания, документи и архиви, са неговите големи достойнства. В момент, когато в средна училищна степен започва да се правят стъпки към официалното изучаване на периода на управлението на БКП, подобни изследвания, влагащи строгост, ресурс и добавена стойност в обработката на проследими факти и документация, без да се доверявят на субективни впечатления, лични или чужди спомени, емоции и оценки, имат своя принос към обективния прочит и осмисляне на непосредственото минало, преди то да бъде пре(по)дадено на бъдещето на България.