Some Alt Text

НОВАТА ДЪРЖАВА

Яна Илиева, декември 2020

     „Новата държава“ на политолога Димитър Аврамов размишлява върху перспективите пред държавността на 21-ви век. Актуалността си дължи на коментара върху непосредствено случващи се събития (пандемията, тръмпизма и т.н.). Експертният ѝ принос е в разгърнатата историческа фактология (анализ на възникването на държавността в страни от три континента). Пълнотата на обхвата е във включването на фактори с бъдещо значение, които несъмнено ще влияят и на идеята за държавност (навлизането на изкуствения интелект). А важното ѝ предимство пред други текстове със сходен фокус е приятното авторово постижение – експертен и обемен текст (почти 700 страници), но в лека и четивна стилистика.  

 

Книгата припомня социалната траектория на страните от ЕС, САЩ, Китай, Русия и естествено България, извървявана от етап племенни формирования до днешните държави и политически съюзи, и как в продължение на векове, волята на монарха се преобразува до модерен административен процес за обществена регулация. Ясно е отличено разбирането за границите на властта и овластяването на владетеля, на които се дължи и различната политическа съдба на обществата по оста Запад - Изток. Гражданското общество се осланя на органичната необходимост от възпиране на абсолютната власт и тя е в непрекъснато напрежение с опита на всеки субект на властта да преодолее бариерите пред потенциалния неограничен управленски ресурс. Така накратко звучи основната теза на този обемен политически анализ, написан с ясен език, хронологично богат e и стегнат в изложението си.

 

„Новата държава“ е книга за предизвикателствата пред съвременната държава и за опитите на днешните владетели да разширят сивата зона в нея за собствена или нечия друга изгода. Това е книга, която предупреждава, че е напълно възможно днешните владетели да придвижат държавата до състояние на физическо и институционално размиване на границите между отделните власти или дори да я върнат исторически назад...“

 

Откривам известно идейно родство между „Новата държава“ на Д. Аврамов и донякъде сходната по структура „Всесилната държава“ на Лудвиг фон Мизес, който е по-локален в темите си, оглеждайки само Германия и Австрия в периода на двете световни войни. Но аналитичният почерк да се влиза в дълбочината на настоящата политическата ситуация през оттегляне назад и осмисляне на историческите факти, заедно с опитите за предлагане на идеи и възможни решения е много сходен. Аврамов е повече от актуален, коментирайки непосредственото състояние на държавите, включвайки и COVID ситуацията, и настъпващия тренд на изкуствения интелект.

 

Мизес е също точен за времето си, защитавайки либерални позиции под носа на Хитлер (40-те години на 20-ти век). Той изяснява в дълбочина причините за деформиране на властовия баланс в своето настояще, които вадят тоталитаризма на политическата сцена и ескалират агресията на европейската национална държава до световен конфликт.

 

Двата текста са много близки в ценностите си - демократичността, върховенството на правото и хуманизма, но са още по-близки в подхода си на детайлно вглеждане в процесите от миналото, които обясняват настоящето. Близки са и в аналитичния си език – ерудиран, но не терминологично и библиографски претоварен. Все неща, които намирам за ценни в „Новата държава“ и експертното говорене, което тя възражда. Особено на фона на „бързия“ есеистичен политически анализ, който нахвърля в пространството оборотни тези в опит да обясни случващото се, но рядко стига в хоризонта си по-далеч от изминалите няколко години, цитиране на пресата или на маргинални авторитети.

Copyright 2020 | Liberal Arts

Some Alt Text

1. API e софтуерен термин, обозначаващ интерфейса за приложно програмиране, който осигурява възможност множество софтуерни решения да си взаимодействат и да са оперативно съвместими помежду си.

 

2. „Идентичност. Борбата за признание и политиката на гнева“, Франсис Фукуяма, Издателство Изток-Запад, 2019г.

 

3. Из „Големият регрес“, Сборник, Издателство „Критика и хуманизъм“, 2017г.; Зигмунт Бауман „Симптоми в търсене на един обект и едно име“

 

Платон като антидемократ

Струва ми се, че почти всяка теза в спектъра на социалното и политическото, и в теорията на идеите е генерично съвместима с Платон. Той е като предефинирано концептуално API (1), с което сработва почти всяка трактовка в хуманитаристиката. Трудовете на Платон са най-често срещаната философска препратка и нещо като успешна формула за стабилност на теоретичния постамент, така че да звучи авторитетно. Погледнато на нещата от този ъгъл, „Новата държава“ се отнася дръзко с Платоновата „Държава“, виждайки в нея „пропагандна политическа философия, която създава интелектуално оправдание за наличието на деспотизъм“, а Платоновия Сократ като скрит апологет на диктатурата като форма на обществено управление, който индиректно утвърждава, че справедливото е полезното за по-силния. Необичайно отношение към Платон, по-популярен като част от "добрите" и като озаптител на Сиракузки тирани, не като техен идеен съратник.

 

И ако предположим, че Д. Аврамов правилно е доловил скрита деспотичност у Платон, ни остава да опитаме да видим това и по друг начин. В „Идентичност“(2) Франсис Фукуяма оглежда същия текст на Платон, същите диалози на Сократ и пак по отношение на идеята за справедливостта на по-силния. Той обаче поема в друга посока и влиза по-дълбоко в лидерската логика в Античния свят. Изяснява как древните възприемат т.нар. тимос. Тимосът е душа, морален императив, присъщ не на всеки, а на готовия да жертва себе си в защита на общността (воина, ergo – аристократа, по-извисения, деспота). Следователно, уважение в древния свят заслужава само оногова, който е готов на най-голямата жертва. Затова в идеалния град-държава в ума на Платоновия Сократ справедливостта е обвързана с приемането, че има хора, които са по-висши, по-силни и по-достойни за признание от всички останали. Естествена неравнопоставеност, от която в наши дни не е останал и помен, и вероятно поради това предизвиква смут.

 

До къде е публичната власт?

Любопитен е диалогът, в който „Новата държава“ влиза с идеята за целесъобразността на ключовото изобретение на 20-ти век - социалната държава. Или способността на публичната власт да поддържа и гарантира обществени услуги от значение за всички като образование, здравеопазване и пенсионна система. Тезата на Д. Аврамов е че „социалната държава трябва да бъде смалена до абсолютния възможен минимум, тоест до адекватен модел на предоставяне на пенсионни и здравни услуги“. Обратно, ако обхватът ѝ се запази или увеличи, това е равно на икономически загуби. В общ смисъл, новата държава е държава, която се отказва от своята социалност и престава да обещава всички блага.

 

Четейки тази книга в разгара на COVID кризата имам чувството, че ситуацията настоява за друго. Тя обостри очакванията за централизирано лидерство и институционално ангажиране. Засили копнежа за наличие на добре обмислен план и утопичния блян по опитния, хладнокръвен и човечен администратор, който знае какво прави. Очакването е за държавата спасител, която върви пред събитията. Най-малкото те увеличиха натиска към публичните власти да осигурят здравна грижа. А към традиционния „пакет“ социална държава (пенсии, здраве и образование), екстремно се добави и помощ на частния сектор с бюджетен ресурс.

 

Повече социална държава или по-малко е дългогодишна тема в обществената теория. Част от нея настоява за това публичната власт да запази влиянието си и през 21-ви век за добруването на много широката маса от хора, представяйки си я модернизирана, с нов смисъл и поделена с алтернативни формации (Тома Пикети). Има и открит упрек към държавите, нетърпеливи да се отърват от своите задължения и отговорности, които се възползват от глобализацията, за да абдикират от дълга си да превръщат хаоса в ред, предавайки ключа от града на крайната субсидиарност (3) (Зигмунт Бауман). „Новата държава“ се намесва с категорична позиция в стар по давност диалог, така че аргументите ѝ най-малко заслужават да се чуят. Но дали сбогуването със социалната държава е популярна идея в дните, през които прелистваме за пръв път тази книга? Имам чувството, че социумът на извънредната ситуация точно сега копнее за обратното -  в пъти повече социална държава и то веднага.

Какво стои пред нас - повече свобода или повече контрол?