Меркурий и Филология

Като изключим периодите, в които чумата се е вихрила на воля, внасяйки в света на средновековния човек дози адреналин и особен вкус към живота и смъртта, то академичното ежедневие на студента през този период бегло е наподобявало днешните дни - постоянно редуване на учебни аудитории, гостилници и учене в последния момент. Една от разликите е в книгите, с които са имали досег сколарите през онзи период. През 12-ти век, например, не е съществувала „Антология на английската литература“ от Abrams и Greenblatt, но пък младите умове са се забавлявали с друг тип характерни и популярни през Средновековието теоретични трудове, един от които е трактатът „За брака на Филология и Меркурий“ (De nuptiis Philologiae et Mercurii) от картагенеца Марциан Капела, писан между 410 г. и 429 г.

„За брака“ разгръща сюжета си около небесния съюз между двама влюбени, благословен в двореца на боговете Юпитер и Юнона, за който се е смятало, че плава нейде отвъд най-далечните планети. Младоженецът е Меркурий, който символизира красноречието и изкуството на убеждаването, въплътено в изучаването на граматика, логика и реторика, а годеницата - Филология е еманация на любовта към знанието и изследването на света, представени чрез дисциплините аритметика, геометрия, музика и астрономия.

Любовта между Меркурий и Филология бележи синтеза на три „хуманитарни науки“ и четири „естествени науки“, които общо съставляват седемте свободни изкуства (liberal arts!). В сюжета на трактата тези науки са представени като своеобразни сватбени свидетели и заемат по-голямата част от текста, като всяка една разказва за своята област на знание. Те съвместно изобразяват идеала за образован ум, свободно боравещ с мисловните нагласи, едновременно на природните науки и на хуманитаристиката.

Млад мъж се среща със седемте свободни изкуства (A Young Man being introduced to the seven Liberal Arts) 1482 - 1486, от Сандро Ботичели

Но ето че през Модерността, Меркурий и Филология вече са жестоко разведени, рядко си говорят и живеят в различни градове. В по-късните векове науките са строго детерминирани и всяка брани своя научен домейн, като рядко се позовава и интересува от  постиженията на другата идейна диаспора. Най-ярко и запомнящо се този разрив бе обоснован от английския химик и романист С. П. Сноу, който през 1959 г. публикува запомняща се тематична лекция, в която подчертава, че науката /разбирайки природните науки/ и хуманитарните науки са дотолкова разделени, че са се превърнали в две различни култури, всяка до голяма степен неосъзнаваща предмета и методите на другата.

И се досещаме, че идеалът на Сноу не би могъл да е нещо друго освен пространен, енциклопедичен ум, боравещ равностойно с всички области на човешкото знание и изобретателност, който единствен би могъл да разреши подобен конфликт. Но не само Сноу е неудовлетворен от ситуацията на взаимна интелектуална непоносимост. Същото чувство е изразено и в текста на еволюционния биолог и историк на науката Стивън Джей Гулд, публикуван през 80-те години и ретроспективно  озаглавен „Таралежът, Лисицата и Къртицата“.  В него Гулд доразвива идеята на британския философ Исая Бърлин от прочутото му есе „Таралежът и лисицата“ (1953 г.), в което Бърлин разпределя най-великите световни мислители и писатели в две дихотомни категории според способността им за мащабно-холистично или пък обратното – за детайлизирано мислене за света.

Таралежите са хората на всеобхватната систематичност, които търсят единен принцип зад всичко. Лисиците са мислителите, които гледат на света многообразно и холистично. Към тази Бърлинова менажерия Гулд прибавя и трето зверче – къртицата, която описва като много фиксирана в тясно изследване на конкретен проблем, почти не забелязваща нищо друго. Ако евристичната и аналитична сила на науката може да бъде вплетена в интроспективната креативност на хуманитарните науки, човешкото съществуване ще се издигне до едно по-продуктивно и интересно ниво. В това са убедени Сноу и Гулд, а и кой би могъл да не се трогне от подобна визия?

Кое обаче пропуква тезата на Сноу? На първо място, той схваща модерна наука като част от човешката култура и пропуска да мисли за нея като вид социална практика, която се култивира и развива, но не би могла да се схваща в понятието за култура, така както го дефинира например антропологията. Науката оперира със свои норми, методологии, професионален и интелектуален кодекс,  разполага с бази данни, традиции и исторически контекст. Тя няма задача да осигурява определен начин за функциониране на света, а по-скоро е обратното – обикновено се стреми да заглуши влиянието на съществуването върху опознавателния процес, за да го концентрира в постигането на научни факти и открития. С други думи, сливането на учения с живота, в който и да било културен контекст, по-скоро го отклонява, пречи му и го разсейва от строго научния му фокус. За да е успешен, ученият се нуждае от отдаденост и вглъбяване, почти до степен на монашество.

Вторият пропуск на Сноу е в убеждението му, че ако учените трупат знания и така индиректно се грижат за развитието на живия живот, то този живот неизменно ще процъфтява и напредва. В класическия вариант на случване наблюдаваме друго - тяхната изолация и дистанцираност от динамиката на живота и ежедневието е най-голямата гаранция, че ще следват без отклонение емпиричния път, който им отрежда т.нар. „железен закон“ в науката; разбиран като изнамиране, дефиниране и доказване на научни принципи, които са абсолютно неизменни, универсални и без изключения.

Дали обаче нещата са толкова неотклонно детерминирани? По кои пътища крачат онези теоретици и учени, които доброволно се отклоняват от границите на традиционното научно обучение и изпитват радост от това, което откриват отвъд него? В някаква степен това е съвременната реализация на идеята зад liberal arts, за брака между Меркурий и Филология – да отхлабиш примката на "железния закон" и да навлезеш в хибридните зони на ума, където освен чиста логика има още и вдъхновение, и прозрение, и божествена искра.

От тази порода учени, но и философи, е например Емили дю Шатле (преводачка на френски език на Нютоновата Principia от 18-ти век), която е физик, математик и социален мислител. В по-късен момент говорим за теоретици, еднакво запознати с историята и литературата, но и с техническия апарат на дисциплината си като Мъри Гел-Ман или теоретичния физик Франк Уилчек, който съумява да се задълбочи в теми за красотата в природата, реферирайки към идеите на Питагор и Платон. Да припомним и психолозите Алисън Гопник и Стивън Пинкър, които изследват в доста холистичен план влиянието на човешкото познание върху живота и историята… Има ужасно много примери. Именно заради широките си интереси, тези мислители са много по-близки до публики от различен ранг и осведоменост, отколкото великото, мълчаливо, научно мнозинство, върху чиито умове научното обучение е поставило тежки железни скоби.

Факт е обаче, че историята на науката и на философията признава като успешни и двата модела. Да, строгата наука на 20-ти и на 21-ви век е стегната в скоби, но точно те гарантират дисциплината, водеща до постижения. Но и другият модел се е доказал като ефективен, ако си припомним първите предмодерни учени, наследници на Нютоновия метод от 17-ти и 18-ти век, за които не може да се каже, че са типичните скучни типове, залостени в своите лаборатории. Те следват своето научно и откривателстко любопитство, но и участват в обществените, философски и религиозни дебати. Тяхната роля на строги емпирици повтаря модела на Нютон, който едновременно е математик, физик, алхимик, но и тълкувател на Писанието. Извън този контекст, в частния им свят на научни размишления, те биха били, а и са дефинирани като философи (Декарт, Лайбниц), при това с безспорен, явен и неотменим принос към строгата наука, върху чийто рамене стъпват следващите гиганти на мисълта.